Павел Милюков (15 ян. 1859, Москва – 31 март 1943, Франция)
Руски историк, обществен деец, публицист, дописен член на БАН (1902) и на Македонския научен институт (1929), лидер на Конституционно-демократическата партия (кадети). Завършва Историко-философския факултет на Московския университет (1832). Доцент (1886–1893) в Катедрата по руска история в Университета. По покана на Министерство на народното просвещение е назначен (1897) за професор по обща и славянска история в Историко-филологическия факултет на Висшето училище в София (дн. СУ „Св. Климент Охридски“). През с.г. участва в научна експедиция в Южна и Югозападна Македония и в „Известия на руския археологически институт в Константинопол“ съобщава за открити български църкви, манастири и стенописи. Пътните си бележки публикува в „Русские ведомости“. Обективно описва борбата на българите в Македония срещу домогванията на Гръцката патриаршия и сръбската пропаганда; разкрива широката българска народностна основа на ВМОРО. В „Европейската дипломация и македонският въпрос“ (1898) проследява събитията около организирането и работата на Цариградската посланическа конференция (1876–1877) и отношението на великите сили към провеждането на реформи в Македония. През 1900 г. участва в Руската академична експедиция, чиито научни резултати се обявяват в „Македония. Археологическо пътешествие“, (1909). Милюков публикува и „Пет етнографски карти на Македония с текст“ (1900). По време на Младотурския преврат предприема нова обиколка в Македония и Одринско. Впечатленията си публикува във в. „Реч“ (1910), събрани заедно с други материали в самостоятелна книга „Балканската криза и политиката на Изволски“. Разкрива целите на младотурците, новите политически организации на българите, отношението на населението от Неврокопско (дн. Гоцеделчевско) към Малотурския преврат. След завръщането си в Русия е основен говорител в руската Дума за балканската политика на Русия. През 1913 г. участва в работата на международната Карнегиева анкетна комисия, която констатира извършените жестокости през Балканските войни и неверните гръцки и сръбски обвинения срещу България. Автор е на 4 глави от „Карнегиевата анкета“ (1914). След Февруарската революция в Русия (1917) е министър на външните работи във Временното правителство. По идейни причини през октомври 1917 г. емигрира във Великобритания (до 1920), по-късно във Франция (1921), където остава до края на живота си. През 1939 г. обнародва една от последните си статии в „Русские записки“, посветена на българите на Балканския полуостров и извън него.
