Гюргевден (Св. Георги Победоносец, 06.05., Гергьовден) е сред най-значимите празници за българите в областта Голо Бърдо – празнува се и от християни, и от мюсюлмани. В селата, чиито селищни храмове носят името на св. Георги се прави общоселски празник, посещаван от жителите на съседни села (това е модел, който се отнася и за други празници на селищни храмове в региона). В с. Стеблево храмът е с патрон „Свети Никола“ (разрушен по време на тоталитарния режим на Енвер Ходжа и възстановен преди няколко години с активно българско участие), но в землището на селото, в местността „Селище“, съществува оброчното място „Вàкуф“[1], където се почита свети Георги и се празнува на Гергьовден.
На Вакуф има свещено дърво (дъб) и извор, които са типични маркери за сакралните пространства, свързани с оброци и почитане на светци. Селската общност възприема мястото тъкмо като такова, затова от там не се секат дърва за огрев: „…нàпред Вакоф ни е бùдено со дрèви гòлеми како òреси, се има òнде древи, не òдеше чòвек да носи èдно трèсче и онде на Вакоф, не одеше човек, да си без дърва… да немаш да се òгриш, там не одевме да земаме…“[2] На самия Гергьовден преди изгрев слънце само жени – млади моми и невести, извършват обредно бране на билки на Вакуф, наричано „нà трева“, и изпълняват обредни песни и хорà: „òдевме неогреяно сонце да си измиеме на вòдана, го имавме ние, младе нèвесте, мумùчки – тея ке одеа, нà утро тамо ке се измиевме и от тамо, од овде до тамо – со песме, от тамо до дома – со скàканье, со песме ùдевме дòма, (…) со песмете нашенски.“[3]
В песенния репертоар на с. Стеблево и до днес определени песенни образци се помнят и се дефинират като „гюргевденски“, макар че строгата им обвързаност с конкретен обреден момент е забравена. При анализ на посочените песни (Виж Приложението към текста) се откроява специфичното им обредно звучене – семпла мелодическа линия в квартов или квинтов амбитус и два относително устойчиви модела, които се възпроизвеждат с вариантност в различните образци и които условно могат да се изведат в следния стилизиран вид:
Модел 1 – „Я на бордо сонце“ (№5), „Милвет ми се два братя родяни“ (№6), „Сустал ми Гюро под Солуна града“ (№8), „Бога моли бошнячка девойка“ (№9)[4].
Модел 2 – „Кажи ми, кажи, де мори Тоде“( №1) в безмензурен вариант (а) и „Янкула ми, Секула ми“ (№3), „Три години Ендекая“ (№2) в мензурален вариант съответно в 2/4 (б) и 7/8 (в), като е важно да се отбележи, че хороводните песни са изпълнявани и на други празници, освен на Гергьовден.
И в двата модела квартата като мелодически интервал има важна структурна роля – в първия модел началният низходящ квартов скок между ІІІ степен и подосновния тон с възходящо запълване и последващият възходящ квартов скок, запълнен низходящо до основен тон, практически оформя цялата мелодия, а във втория модел е по-скоро обратното – началното низходящо движение в рамките на чиста кварта (с частично засягане и на квинтов тон) е последвано от възходяща кварта. Началният квартов скок от първия модел придава особена яркост и мелодическа специфика на песните и би могъл да се разглежда като белег за архаичност и съхраненост на песенната традиция от областта Голо Бърдо.
Обредната практика за бране на билки преди изгрев е спомената още в изследване от 1940 г., посветено на Голо Бърдо, с автор Миленко Филипович (Филиповић 1940: 80). Младите жени от различните махали дори се съревновават „кой кя ùзлезит по-нàпред и прàевме со мàали, коя маала кя излезит първа, за да пеит, се бèревме на èдно гýмно[5], се беревме тамо, свете облечени – нèвесте, мýмичке, облечене во рýва[6], пей песме, ùграй…“[7] На извора, който се намира под свещеното дърво на Вакуф се носят цветя, набрани по пътя, оставят се дрехи, разчупва се хляб за здраве, а за жени, които не са могли да дойдат (обикновено за родилки до 40-тия ден, наричани тук „леýнки“), се взема и се носи вода.
За празника във всеки дом по-възрастните жени приготвят баници, „бýрек“[8], с които посрещат младите жени на обяд. Цветето, което жените доминиращо берат, когато ходят „нà трева“, е кукуряк, както и тревата „млекарица“ – „стоката да спечелит мас[9] повекье от таа трèва“, защото се вярва, че на Гергьовден с раззеленяването „идва млякото“. Затова и, както пише Г. Благоев, рано сутринта се извеждат животните на паша, а на трапезата се слага мляко и прясно избита извара (Благоев 1999: 106).
Централно място в гергьовденската обредност заема дрянът – на празника жените събират основно дрянови, но също и дъбови и върбови пъпки, които поставят на вратите на къщата, при добитъка, дори носят на домашните и се гълтат – „да си яко како дрен“. В с. Стеблево (и в съседното село Кленье) действието се нарича „пòтненье“, а самите дрянови пъпки – „пòтки“. И според М. Филипович „потката“ е дрянова пъпка, обвита в слама, кукуряк и „гороцвете“, „потки“ се слагат на нивите, в къщата, при добитъка (Филиповић 1940: 80). В изследването си на славянското население в Албания А. М. Селищев установява, че думата „pótkε“ в албанския език има славянски произход и от сръбско-черногорски означава „пограничен камък на земен участък“, но авторът смята, че българското съответствие допълва битовото значение на това отграничаване и смисълът му е заговор, магическо действие против нещастие (Селищев 1931: 182).
Като „потненье“ в Стеблево се посочват именно такива апотропейни или осигуряващи плодородие и благополучие действия на Гергьовден – редене на „кýкурци со све корене“ и „дренои разцýтени“ около „птùнот“ (съда за биене на масло), „за да имат све льето, да имат мльеко, да имат мас, сиренье“[10], както и поставяне от цветята, билките, кукуряка и дряна на външната врата на къщата. „Потненьето“ включва и лепене в дома и на вратите на „вòщец“ – „зноиш ти вощец, вощец е оня, що излагат от мèдон кòга го тишчиш и èдно, що се лèпит òтзади…“, а това се прави „да имат убàина све льето“[11]. „Вощец“ се лепи и на „петлиците“ (илиците) на всяко дете от къщата отново за здраве и с добри благопожелания.
Всички описани обредни действия и вярвания са обект по-скоро на наративи, провокиращи паметта на местното население, и не се практикуват днес. Единствено посещаването на свещеното място Вакуф продължава да е жизнено и да събира стеблевци и голобърдци на Гергьовден. Колят се агнета и месото се приготвя по домовете, но и на оброчното място, макар че това действие, според Горан Благоев в едни случаи се възприема като курбан, в други – не. Той допуска, че поради влиянието на исляма, типичният за християнската традиция жертвен обред е с неясни параметри в този регион и че курбанът на Гергьовден е изместен от жертвения обред на Курбан Байрам (Благоев 1999: 106–107). Музикалният съпровод на хороводната практика, която няма строго обреден характер (за разлика от ходенето за билки „нà трева“) е от „свирки и топани“, т.е. зурни и тъпани, на които свирят музиканти от региона, най-често цигани. В репертоара им често присъстват инструментални интерпретации на местни песенни образци, които за общността са разпознаваеми и се играят на хоро от всички присъстващи.
И в миналото празнуването на оброчното място продължава през целия ден с песни и хорá, а във възстановения след 1991 г. Гергьовден във веселието се присъединяват и мигриралите в градовете стеблевчани. Това в известен смисъл противоречи на традиционните представи, според които почти цялата гергьовденска обредност, вкл. и празнуването на Вакуф, е само женска. Днес празникът е масов и след 2-годишно прекъсване поради пандемията от Ковид-19, на 6 май 2022 г. на оброка отново присъстваха множество българи от Голо Бърдо.
Свещеникът, обслужващ малкото голобърдски села, в които живеят християни, донесе боядисани яйца, каквато е традицията в региона. Всички присъстващи се измиха със свещената вода, раздаваха се хлябове, колиха се агнета и месото се приготвяше на Вакуф. Гергьовден в с. Стеблево, макар и изгубил обредния си характер, продължава да е важен празник за селищната общност, а и изобщо за голобърдци – за едни от тях, живеещи целогодишно или пребиваващи сезонно през лятото в Голо Бърдо, той маркира края на зимата и началото на земеделската година, а за други, прииждащи от градовете или от чужбина, е опора в знанието за произхода, връзката с родното място и паметта за миналото.
Литература:
Благоев, Г. 1999: Традиционни празници и обичаи на българите мюсюлмани от Голо бърдо (Източна Албания). – Българска етнология, кн. 3–4, 100–114.
Селищев, А. М. 1931: Славянское население в Албании, София: Издание Македонского научного института.
Филиповић, М. 1940: Голо Брдо. Белешке о насељима, пореклу становиштва народном животу и обичаjима, Скопље.
ПРИЛОЖЕНИЕ
№ 1
Кажи ми, кажи, де мори Тоде, коя е кола.
Ако е кола, де мори Тоде, Гюргевденова,
да ми донесиш, де мори Тоде, грудка мазова.
Ако е кола, де мори Тоде, Илигденова,
да ми донесиш, де мори Тоде, грудка сиренье.
Ако е кола, де мори Тоде, Митровденова,
да ми донесиш, де мори Тоде, грудка снегова.
Мирветка Бакица Агуши, р. 1950 г. в с. Стеблево, обл. Голо Бърдо, обр. 4 клас, работила в кооператива в с. Стеблево
№ 2
Три години, Ендекайо, полeяк шета
во твоено, Ендекайо, пусто село.
пусто село, Ендекайо, Оржаново.
Нигде тебе, Ендекайо, те не видох,
само еднаж, Ендекайо, се стретивме.
Само се стретивме, Ендекайо, в сараено,
в сараено, Ендекайо, в ливадьено.
Сонце ни угрея, Ендекайо, и туека ни замина,
месечина нова дойде, Ендекайо, и се разделивме.
Кямила Чауши, р. 1950 г. в с. Стеблево, обр. средно специално, работила в детска градина, бюфет, частно, от 1998 г. живее в Тирана; Мирветка Баки ца Агуши
№ 3
Янкула ми, Секула ми /2
цървено ми вино пиеш /2
со него се не веселиш /2
– Мила сестро Ангелино, /2
како да се я веселя, /2
шо ми мене разтекнало, /2
от водите брей замани.
Много лудо ме оженавте, /2
иш по-лудо ме своршивте, /2
ме пушивте на порвиче. /2
Си одевме дур во гора,
дур во гора Иванова,
ливада Богданова
и намерихме едни власи,
едни власи едни арбанаси,
едни турци, едни арнаутци.
Тие мене мене ми зборвейе
едни влашки, едни арбанашки,
едни турцки, едни арнаутски,
я не знаем джулап да му дада
ни ти влашки, ни арбанашки,
ни туй турцки, ни арнаутски.
Невеста ми джулап даде
и туй турцки, арнаутски,
и туй влашки, арбанашки,
я сиромав си не знаех
ни ти турцки, ни арнаутски,
ни ти влашки, на арбанашки.
Отидовме тамо, ми седнае на дно софра,
на но софра во децата.
Я опитае невестата:
– Ти ове дете, яли ти е най-мал девер,
яли ти е от комшие?
Нито ми е най-мал девер,
нито ми е от комшие,
туку ми е порви ризик,
порви ризик невестински.
Кямила Чауши, Мирветка Бакица Агуши
№ 4
– Ангула ми, рече, Секула ми
цървено ми вино пиеше,
со него се не веселиш.
– Мори сестро Вангелино,
како да се я веселя,
шо ми мене разтекнало
от лудите бре замани
що ме лудо посворшия
и ме лудо пожениа.
Ме пошия на порвиче
со моята бре невеста
и одевме що си поодевме
до вор гора Иванова,
ливада Богданова,
си найдовме едни власи,
едни власи арбанаси,
ени турци арнаути,
я сиромав не си зноев
ни влашки, арбанашки,
ни турски, арнаутски.
Невестата джюлап даде
отидохме у майка й,
у майка й, у татка й,
у нейзини девет братя.
Ме зедое, ме седнае
на едно софра во децата,
ми дадое фильджан кафе,
му го туриф во пепельта,
ми дадоя чаша вино,
тамо я назад вратив.
я опитвет невестата
нейзините девет братя:
– Ори сестро, мила сестро,
али ти е от комшия,
али ти е най-мал девер?
– Ори мои девет братя,
пощо вие ме питавте,
я право кя ви кажа,
не ми от комшия,
не ми е най-мал девeр,
туку ми е порви ризик,
порви ризик невестински.
Ме зедое ме седнае
на едно софра во можите
ми дадоя фильджан кафе,
му го изпив не го вратив,
ми дадоя чаша вино,
му я изпив не я вратив.
Лутфие Лила, р. 1924 г. в с. Стеблево, обл. Голо Бърдо, без образование
№ 5
Я на бордо, сонце, я зад бордо,
зад бордо е зелена ливада.
На ливада кофиль343 до колена,
во кофильо три девет йотърве.
Ред редеа на вода да одет.
Ред йе паднал на най-майецкана,
майецкана Емине девойке.
Ор йотърве, три девет йотърве,
наши яви древя и каменя,
я не зноям коде Дунав тече.
Ор Емино, Емино девойко,
Дунав течит зад Будина града,
Дунав течит в Будинска ливада.
Мирветка Бакица Агуши
№ 6
Милвет ми се два братя родяни
от милости зайно со женайе,
со женайе и се оделийе.
Мегю ними сестра Ангелина
кярвее сестра я давае,
шо зарвее сестра я кажвае.
Се мислеше Секулица млада,
ка да одрицат сестра ангелина
од нейзините братя.
И му рече лудешек Секула:
– Що ти стори сестра Ангелина
ти скоршила сабля кемерлия.
– Сабя ми е студено железо,
а сестрица топла пазувица.
– Що ти стори сестра Ангелина
ти го закла твоя бордза коня.
– Коньот ми е волкова вечера,
а сестрица топла пазувица.
Закла нейзиното дете и му рече:
– Що ти стори сестра Ангелина
ти го закла твое можко дете.
И той веке…
– Ой ти сестро, сестро Ангелино,
кон ми закла, нищо ти не реков,
сабя скорши, нищо ти не реков,
що ти стори мойно мъжко дете?
И му рече сестра Ангелина:
– Ор Секула, лудешек Секула,
ай да одиме на нови манастир,
манастир право кя ни кажи.
И пойдоя на нови манастир.
Ко одеше сестра Ангелина,
отдалек се манастир смееше,
смееше и се отвораше,
сува чешма вода ми затече.
Ко отиде Секулица млада,
отдалеко ми манастир пищеше,
пищеше и се затвораше,
сува чешма ми се доосуши.
И ми купи три топи лудечек Секула,
три топои платно,
и засука Секулица млада
да ми гори три дни и три ноки.
Мирветка Бакица Агуши
№ 7
Милвет ми се два братя рогини
мегю ними сестра Онгелина.
Шо кярее сестре йе давае,
шо зарвее сестре йе барае.
И ми станвет Секулица млада:
– Ой йотърво, по-стара йотърво,
кара ми е лошо да сториме,
д’одризаме сестра Онгелина.
Ко ми станвет Секулица млада,
му скоршила Секулу сабята.
Кога идет лудишик Секула:
– Ор Секула, лудишик Секула,
що ти стори сестра Онгелина,
ти скоршила твоя остра сабя.
– Сабя ми е студено железо,
сестра ми е топла пазувица.
Ко ми станвет Секулица млада,
му заклала Секул борза коня.
Кога идет лудичик Секула:
– Ор Секула, лудичик Секула,
що ти стори сестра Онгелина,
ти заклала твоя бърза коня.
– Коньот ми е вълкова вечеря,
сестра ми е топла пазувица.
Ко ми станвет Секулица млада,
си заклала нейзино можко дете.
Кога идет лудичик Секула:
– Ор Секула, лудичик Секула,
що ти стори сестра Онгелина,
ти заклала твое можко дете.
Тога писна лудичик Секула:
– Ой ти сестро, сестро Онгелино,
коньот беше волкова вечеря,
сабя беше студено железо,
защ ми закла мое мъжко дете?
Тога викна сестра Онгелина:
– Ор Секула, лудичик Секула,
ни ти скърших твоя остра сабя,
ни ти заклав твоя бърза коня,
ни ти заклав твое мъжко дете.
То земая по-стара йотърва
и земая Секулица млада,
кя оиме на нови манайстир,
кя оиме кай гора зелена,
кя оиме ке зана извори.
Ко ми зеде лудичик Секула
отидое на нови манастир.
Ко появи по-стара йотърва,
одалек се манастир отвори,
ко появи Секулица млада,
одалек се манастир затвори.
Отидое ке гора зелена,
ко появи по-стара йотърва,
одалека гора разлистена,
ко отиде Секулица млада,
одалека гора се осуши.
Ко отидое на извори,
ко появи по-стара йотърва,
одалека чешмите стекоя,
ко появи Секулица млада,
одалека чешми се сушия.
Коа ми веде лудичик Секула
и я зеде Секулица млада,
и зеде майка и бабо й,
нейзината майка, неговият татко.
И ми зеде три топои платно
и е шета три дни и три ноки,
да горит мало по-мало.
Тога ми разбра лудичик Секула,
шо праила Секулица млада.
Лутфие Лила
№ 8
и Сустал Гюро под Солуна града,
в ръце държит пиле соколово.
Порсте режит рана да го ранит,
сълзе рони вода до напиват.
Проговоре пиле соколово:
– Ой ти Гюро, Гюро, добар юнак,
подпуши ме ду на лов пойда.
– Ой ти пиле, пиле соколово,
не те рана на лов да те пращам,
тук те рана дома да те прата.
– Ой ти Гюро Гюро отанеиш,
я не зноя коде кукя имаш.
– Ой ти пиле, пиле соколово,
моя кукя сама се позинат,
под кукята еден зелен явор,
на яворот ду три кукаици.
Една кука от саба до полден,
друга кука от полден до вечер,
друга кука ич не застават.
Тая що е на ворвови,
тая и е моята невеста,
кукат, кукат и се застават,
и се пулит по други да форнит.
Тая що е в стреде в столпоите,
тая и е моята сестрица,
кукат, кукат и столпои коршит.
Тая що е долу во корните,
тая и е моята майчица,
кукат, кукат и корни откорнвет.
Кямила Чауши, Мирветка Бакица Агуши
№ 9
Бога моли да бошначека девойка:
– Дай ми, Боже, очи соколови
и задай ми крилье паунови,
да отвура с(л)ава ем дунява,
да отбера юнак спроти мене,
шо не пие вино ем ракия,
шо не пие оне църно кафе,
шо не пие чадлива тутуна.
От тутуна кукя почадена
от кафе е кукя заборджена,
йот ракия кукя побольвана,
йот вино мома нелюбена.
Мирветка Бакица Агуши
№ 10
Бога молит, лялено, бошначка девойка:
– Дай ми, Боже, лялено, йочи соколови
и задай ми, лялено, криля паунови,
да отвора, лялено, свава и дунява,
да избира юнак спроти мене,
що не пиет вино и ракия,
що не пиет шарлива тутуна,
що не пиет оне цорно кафе.
От ракия кукя побольвана,
от дуван мома нелюбена,
от тутуна кукя почадена.
Мирветка Бакица Агуши
№ 11
Бошняк сака… девойка,
той я сакат, тая не го сакат.
– Бошнячко юначе, ти ме сакаш,
ти ме сакаш, а я не те сакам.
Ке отбира юнак спроти мене,
шо не пиет вино и ракия,
и не пиет лютана тутуна.
От ракия кукя побольвана,
от ракия кукя заборджена,
от тутуна кукя почадена.
Лутфие Лила
№ 12
– Митано, моя мори, золвице,
плети, не плети дарои,
Гелъче Пирувче умрело.
И кога ми стана Митана,
ми зеде йозе косавче,
отиде в кара ормани,
ми надбра дорва сувари,
изгори дробни дарои.
Ми пойде снова и пак й рече:
– Митано, моя золвице,
гори, не гори дарои,
Гельче Пирувче живо е.
Мирветка Бакица Агуши
[1] Вакъф или вакуф (тур. vakıf) е недвижим или друг редовен доход в Османската империя и други ислямски страни, част от който отива за издръжка на определена мюсюлманска религиозна институция. Вакъфите са неотчуждаеми по мюсюлманското право. В съвременния турски език вакъф означава „благотворителна фондация“.
[2] Рафмие (Рахбие) Авдиу, р. 1939 г. в с. Стеблево, обр. 4 кл., земеделие, от 1967 г. живее в Дуръс (Драч).
[3] Рафмие (Рахбие) Авдиу
[4] Тази песен е изпълнена в още два варианта – единият е мензурален вариант на посочения, а вторият е записан само като текст (№ 10, 11).
[5] Гумно или харман е място, където се е вършало житото.
[6] Традиционната носия се нарича „руво“.
[7] Садете Пируши, р. 1954 г. в Стеблево, обр. полувисше, медицинска сестра, от 1977 г. живяла в Елбасан, от 1997 г. живее в Тирана.
[8] Бурек (бюрек, бьорек) – традиционен вид тестено ястие от точени кори с различни плънки (подобно на баница), познато по земите, влизали в състава на Османската империя.
[9] Масло
[10] Садете Пируши
[11] Пак тя.
