Тончева, В. Изучаване на български език в Албания – история и съвременно състояние

При формирането на Албания като независима държава през 1912 г. в разгара на Балканската война, а след това и с реализирането на посланическата конференция на Великите сили в Лондон през 1913 г., се стига до поставянето на нова гранична линия. „В границите на Албания, очертани след мъчителни преговори между Великите сили, попадат и късчета от територията, която България тогава смята за свое културно-историческо и етническо пространство: Голо Бърдо, Поле, Мала Преспа” (Елдъров 2000: 5). Границите на Албания окончателно са начертани на 17 декември 1913 г. от международната дипломатическа конференция във Флоренция.

Според Т. Бояджиев първото албанско правителство от 1912 г. се отнася благосклонно към българския произход на населението от областта Голо Бърдо и запазва изградените по време на Османската империя български училища – такива има в пет села в региона по това време (Бояджиев 1997). Реално в кратки периоди, а и частично, в региона се осъществява образование и на сръбски книжовен език, и на български книжовен език. Още през ноември 1913 г. е взето решение за изпращане на мисия за възстановяване на църковно-училищното дело на българското население в Албания. Изпратени са представители от България, които се насочват към различни региони – Шкодра, Дебърско, Корчанско. В последния мисията е посрещната много добре и през 1914 г. там се организира Българска църковно-училищна община. Дори на 11 май в с. Дреново (днес вече в селото не живее нито един българин, населението е изцяло албанско) тържествено е честван денят на светите братя Кирил и Методий. На 23 юни обаче нахлуват гръцки войски и регионът за дълго остава окупиран и под гръцка власт. В Голо Бърдо също в периода 1916–1918 г. е възстановено българското църковно и учебно дело (Елдъров 2000, цитат по Колев 2005: 208).

През май 1925 г. управляващият българската легация в Албания Иван Икономов в свой рапорт докладва, че в Албания има приблизително 27 български села с 5–6 хиляди души население, в които няма нито едно училище или действащ български православен храм. Това са данни преди всичко за българите православни християни, от които, според рапорта, в Дебърско са останали 200 къщи. Българският дипломатически представител прави постъпки пред албанските власти за назначаването на български учители и едва през пролетта на 1926 г. въпросът е поставен официално. През учебната 1926/1927 г. от албанска страна е дадено позволение да се ползват български учители, но с изискването да преподават по албанската учебна програма, на албански език и по няколко часа седмично български език. До края на 1927 г. Министерство на външните работи и изповеданията (МВРИ) успява да изпрати едва десетина буквари за първо отделение и също толкова библии, апостоли, требници и евангелия. През 1928 г. българските села в Корчанско започват по-активни действия, за да получат малцинствени права. Първо българите от с. Връбник (единственото българско село от Костурската каза, останало на албанска територия), а след това и българите от Мала Преспа, подават молби за откриване на училища с преподаване на български език. През 1929 г. молба подават и българите от с. Кленье, област Голо Бърдо. Към МВРИ се разкрива длъжност „главен инспектор-организатор на църковно-училищното дело на българите в Албания“, като тя е поверена на Сребрен Поппетров, родом от Леринско, Егейска Македония (Елдъров 2000).

Т. Бояджиев отбелязва, че „важен момент от българо-албанските отношения в по-ново време е Втората балканска конференция, проведена през 1932 г. На нея албанската и българската национална делегация подписват заключителен протокол, в който се заявява, че албанската делегация признава съществуването на българско малцинство в Албания и приема като свое задължение да поиска от правителството да разреши откриване на училища в градовете и селата, където българското население е преобладаващо. В тези училища обучението е трябвало да се извършва на български език, а албанският да бъде задължителен. Макар че българо-албанският протокол не се приложил на практика, той е важен юридически и обществен документ, който ясно подкрепя етнографските и етническите права на България над славянското население в Албания. Той изразява убеждението и на много изтъкнати албански културни дейци и учени и на албанския народ, които смятат, че славяните в Албания са българи” (Бояджиев 1997: 125). На практика всички доклади на Ср. Поппетров и другите управляващи легацията ни в Албания са свързани с желанието за постигане на обучение на български език в училищата (Вж. Елдъров 2000). През 1945 г. е подписана албано-югославска спогодба, според която в някои български села в Албания, в т. ч. и в Голо Бърдо, се отварят „македонски” училища, които функционират до 1948 г. (Ташев 1994: 147–149) Т. Бояджиев твърди, че македонско училище през посочените три години е имало само в с. Ворбница (Вормица) и то е закрито, поради липса на интерес (Бояджиев 1997: 125–126).

На 7 ноември 1933 г. при българската легация в Тирана са разкрити длъжности „учител-черковен певец“ и „свещеник и помощник на учителя“. Тези служители пътуват свободно из Албания и се грижат за просветно-религиозните нужди на българите християни в тази страна. Тази политика на България обнадеждава българите, че ще получат подкрепа от родината си, но в следващите години, поради опита за подобряване на българо-югославските отношения, България не осъществява дейности по откриването на български училища в Албания.

Българите в Албания посрещат с надежда окупацията на страната от италианските войски през 1939 г. От 19 български села (от Голо Бърдо, Поле, Корчанско и Мала Преспа) е изпратено писмо до царица Йоана с молба да се застъпи пред италианските власти за употребата на български език в техните училища и църкви. В него те се обръщат към царицата да ходатайства „пред светлейшия си отец да ни се даде малкото право да можеме в храмовете божии да слушаме евангелието и свещените книги на езика на нашите деди. Да ни се даде правото в малкото училища, които имаме в селата си, да учим децата си на езика, който са учили нас нашите бащи и деди. Нека в душите на тези малки същества живее светлият лъч на българщината, нека се закорави в тях мисълта, че те са българи и че ще доживеят деня, когато с гордост ще носят пак безнаказано името българи.“ (Елдъров 200: 324–326). Резултат от това писмо няма, тъй като започва Втората световна война, а след нея Албания е под управлението на тоталитарния режим на Енвер Ходжа.

В този период (19451990 г.) връзката между България и българите в Албания е прекъсната и поради „затворените“ граници и строгият режим на пропускливост, водещ до изолация на страната. Единствен контакт с книжовния български език за тези българи остават някои стари книги, запазени като стари реликви в по-будните семейства. Такъв пример е Марко Марко, който произхожда от Голо Бърдо, но от години живее в Тирана. Той съхранява стари учебни помагала и книги, издавани в началото на 30-те години на ХХ в. в България, донесени от дядото му и пазени в семейството като ценност.

Наред със запазените книги, друга възможност за досег с книжовния български език по време на режима на Енвер Ходжа са новините на български език по Албанското национално радио (сутрин и вечер предавания с продължителност по 30 минути)[1]. Години наред тези емисии се превеждат и презентират от българката Янка Трифонова, родена в Добричко, следвала в Москва, където среща съпруга си албанец – хореографа Скендер Селими, основоположник на албанската балетна школа. Създавайки семейство с него, тя избира да живее в Албания и се оказва единственият човек в Радио Тирана, владеещ български, като никога не губи връзката с България. Вече почти 60 години (от 1964 г.) Янка Селими популяризира българския език в Албания – не само като преводач в българската секция на Радио Тирана и за различни институции по време на режима на Енвер Ходжа, но и като преподавател по български език в Тиранския университет. След 1990 г. тя е официален преводач на Министерство на правосъдието на Албания, но превежда на албански и  български автори като Георги Господинов („Естествен роман“) и така представя българската култура в Албания. Дъщеря ѝ Милена Селими също е преводач  и превежда редица български автори на албански език (Георги Господинов, Милен Русков, Алек Попов и др.), а също и писател, съветник на министъра на културата, виден общественик.

След демократичните промени в Албания в началото на 90-те години на ХХ в. българските общности в Албания възстановяват контакта си с България по различни канали и заявяват желание за българско гражданство и български паспорти. Исторически значима дата за тази диаспора е 12 октомври 2017 г. Тогава албанският парламент приема поправка в Закона за защита на малцинствата, с която Албания официално признава българското малцинство. Този акт открива нова перспектива за изучаване на български език в Албания. Всъщност веднага след началото на демократичните промени в Албания първите стъпки за изучаване на българската азбука и на книжовния български език от децата от български произход се дължат на лектората по български език и литература към Тиранския университет. Лекторите от България преподават български език и литература във Факултета по чужди езици на Тиранския университет, но и водят курсове по български език и литература на децата от българските общности, живеещи в столицата.

Повечето от тях след този курс на обучение следват във висши учебни заведения в България. Техният брой от 1993 г. насам (когато официално българската държава определя квота за студенти с български произход от Албания, обучаващи се при условията на българските студенти) е над 1000. Лектори в тези курсове са утвърдени учени като: проф. Петя Асенова, проф. Правда Цанкова, проф. Лучия Антонова, доц. Евдокия Христова, доц. Анелия Петкова и др. В момента лектор е доц. Раки Бело от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, които произхожда от с. Връбник, Корчанско.

Българско неделно училище (БНУ) официално е открито в Тирана на 15 октомври 2015 г. и това е възможност за българите от различните региони на Албания, живеещи в Тирана, след повече от половин век да изучават български книжовен език. Училището получава финансова подкрепа от българската държава в рамките на Националната програма „Роден език и култура зад граница”. БНУ в Тирана носи името на Христо Ботев и е структура към дружеството на българите „Просперитет Голо Бърдо“ (на алб. Shoqata “Prosperitet Golloborda”) със седалище в гр. Тирана, създадено през 2000 г. като неправителствена организация. Негов председател е Хаджи Пируши, произхождащ от с. Стеблево, обл. Голо Бърдо, той е и директор на БНУ. Част от екипа на училището през годините са проф. д-р Димитър Льони, Миранда Бело, Артан Ибършимай и лекторът по български език в Тирана доц. д-р Раки Бело.

Българското неделно училище обучава деца в подготвителната група и деца от първи до дванадесети клас. В началото с децата от подготвителната група и тези от 1 до 7 клас работи Миранда Бело, а с по-големите – Димитър Льони, който по-късно напуска и е заместен от Янка Селими. Български език, литература и история на България с преподавател доц. Раки Бело изучават кандидат-студентите, желаещи да продължат образованието си в България. Към училището е функционирала и фолклорно-танцова формация, в която участват не само ученици от училището, но и деца от българската общност, живеещи в Тирана. Обучава ги преподавателят в Художествената академия в Тирана Артан Ибършимай, който има български произход и добре познава традициите на общността.

Една част от децата, родени в Албания, говорят архаичния диалект на българския език, тъй като семействата им сравнително от скоро са мигрирали в столицата и в семействата си те продължават да говорят и поддържат родния си говор. Друга част от децата не знаят езика, тъй като са родени и израснали в албанска среда от родители, които също така са родени в столицата и за общуване използват само албански език. Това налага и работа с децата по групи според спецификата им. Отделно кандидат-студентската група също има своите подгрупи в зависимост от степента на владеене на книжовния български език, която е обусловена от посещаемостта или не от по-ранна възраст на българското училище. Освен българските деца от Албания, училището обучава и деца на българи, работещи в Албания (в албанското посолство в Тирана, във фирми, банки и др.).

Учебните помагала, с които работи БНУ се осигуряват по национална програма „Роден език и култура зад граница“ на МОН и са предназначени за български деца и младежи в чужбина (български език и литература, история и география на България). За кандидат-студентите се ползват учебници за чужденци, издания на висшите учебни заведения в България.

Първата учебна година на Българското неделно училище (2015/2016) е белязана от особен интерес към него – записват се не само ученици, но и техните родители, както и други представители на българската общност. Постепенно броят на децата нараства, за да достигне до 80 през учебната 2019/2020 г. Голям е броят и на кандидат-студентите в българските университети. В последните две години пандемията от Ковид-19 е причина за намаляване на броя на учениците, както и за редуциране на дейностите на училището.

Най-сериозният проблем, който стои пред Българското неделно училище в Тирана е свързан с помещението, в което се провеждат часовете. Училището няма собствена сграда и почти всяка година се премества в търсене на по-добри условия. През 2022 г. то се помещава в сграда, част от хотел „Орхидея“ в столицата.

Освен с обучение по български език, литература, история и география, БНУ има мисията да възпитава отношение към българските традиции и празници – организират се тържества за традиционните календарни празници Коледа, Великден, Баба Марта (с изработване на мартеници), но и за официални празници като Денят на народните будители и др. На децата се презентират български филми, организират се конкурси, спортни събития, срещи с по-възрастни представители на общността, които им разказват за традициите на българите в Албания от различните региони, от които произхождат и др.

В заключение, след официалното признаване на българско малцинство в Република Албания, изучаването на книжовен български език е сред приоритетните дейности, свързани с утвърждаването на българската идентичност на общностите от Голо Бърдо, Гора и Мала Преспа. Според албанската конституция българите имат право да изучават своя майчин език и Българското неделно училище в Тирана не е единственото в страната (макар и най-голямо) – такова за областта Мала Преспа има открито и в гр. Корча с филиал в по-малкия град Билищ, където преподават учителите Атина и Христо Превенда, българи от с. Връбник, Корчанско, завършили образованието си в България. Това неделно училище е открито по инициатива на „Дружеството за българо-албанско приятелство“. Друго, по-ново училище, е това в гр. Елбасан, където живее голяма българска общност, преселници предимно от областта Голо Бърдо. В последните три години успешно се реализира една инициатива на ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград, а именно организирането на летен семинар по български език за деца и учители от български произход (обикновено през юли месец), където се включват и деца от БНУ. Миналата година в семинара са участвали седем учители от Гора и двама от Голобърдо. Като основен проблем в случая се откроява не само обучението по езика, но и писменото овладяване на кирилица, тъй като българите в Албания познават единствено албанската латиница.

Въпреки отсъствието десетилетия наред на образование в книжовната норма на майчиния им език, днес българите в Албания имат тази възможност, макар и във формàта на неделното училище. Перспективите са географският обсег на подобни училища да се разширява, а също и да се водят политики за постигане на обучението по български език като равнопоставен с албанския в държавната образователна система или да се изгради български колеж, каквито имат други официално признати малцинства в Албания.

 

Литература:

Елдъров, Св. 2000: Българите в Албания 1913–1939 г. Изследване и документи, София: Иврай.

Колев, Й. 2005: Българите извън България (1878–1945). София: Център за изследвания на българите ТАНГРА ТанНакРа ИК.

Бояджиев, Т. 1997: Българите в Голо Бърдо (Албания). – В: Българите извън България. Сборник с материали от международен симпозиум Бургас – юни 1997, Велико Търново: Знак’94, 124–127.

Ташев, С. 1994: Българите в Албания (1913–1993). – В: Етническият проблем и националният въпрос на българите, Пловдив: Полиграфия, 141–162.

[1] По спомени на Янка Селими материалите са били с различна насоченост и съдържание – наред с отбелязването на годишнини на значими фигури от историята и литературата на България като Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др., „тонът“ към България е бил и критичен – поради членството ѝ във Варшавския договор, който Албания напуска през 1968 г., поради включването на Трудово кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС) към по-едрите Промишлено-индустриални комплекси и др. явления от периода на социализма. По това време България има извънреден посланик в Република Албания. За българите в Албания официално в държавната медия не се е споменавало, но всички са знаели за тази общност, разпознавайки ги като добри майстори-строители, изградили различни обекти в цяла Албания.