№ 9. Битоля, 15 марта 1864

Пред няколко дни случи ми се да замина низ арнаутскийт град Корча, овде поседох няколко дни. Малкото ми пребивание в това място не ми би безполезно, защо, пощо се разговорих с някои почтени и родолюбиви лица, научих се от них, че тука близо няколко села български, чисто български, кои досега биле скриани в арнаутскийт елемент.[1] (Чудно нещо, како от толко векове всред инородни арнаути дочувале си язикът и народността си). Тие български села са много интересни още и затова, че говорят едно съвсем инакво наречие, различно от македонското, и в него любословецът может да намерит много неща полезни за възрождаемийт ни язик. Како например, много речи си дочувале първата старобългарска първообразност, а и произношението е съвсем различно. Един приятел ми се обети да ми провождат отсега отвреме–навреме по една дописка до Бъл[гарска] пчела, по тяхното наречие, кое много интересно би било за нашийт язик. Тие села, едното един час близо до Корча, а другото един и пол, именуват се първото – Дреново, а второто – Бобощица, в них живат много почтени и родо¬любиви българи, а особито во първото – достопочтений г. Петър Рунчев, кой най-големото влияние имат и в самата Корча, а във второто – г. Петър Цапарев.

В речени села, кои совсем български говорят в училищата и в черквите им звонит гърскийт язик; от няколко время обаче почтените родолюбци на овие две села се загрижиле с велико усърдие и топла ревност за възрождание на матернийт им язик и за вовежданието му в училищата и в църквите и почнале да търсят учители български и певци; чини ми се убо си намериха такви, кои освен матернийт си язик да бидат снабдени и с гръцкийт, кой да им заслужват като орудие защитно противо на градските гръцки учители, ако се занемат да им противодействат, дано родолюбивите ни братя българи – жители дреновци и бобощанци се разбудят и възродят матернийт си язик за похвала тяхна, а за поругание на съседите им битолчани, ресенци и охридчани, кои още немат да се сетят, че са в заблуждение, като отхвърлят майчинийт си язик и държат още чуждийт. Дано речените изгубени досега села, Дреново и Бобощица, дадат благоразумен пример на съседите си и на друдзи много македонски градове.

Не ще беше прочее безинтересно да им се помогнеше с всякоя възможност на речениве села за предприятието им, нравствено или веществено, не ще беше безполезно да се изпратеше и по един лист от вестниците ни на тамошните общини. Сега толко, допъта пойке.

един пътник. Ш.

В. Българска пчела, г. І, бр. 46, 10 апр. 1864.

 

По: Кузман Шапкарев. Публицистика. С., 2010, 36 –37.

 

[1] Въпроса за наличието на българско население в Албания К. Шапкарев засяга, макар и мимоходом, и в други свои писания. Данните, които той изнася са ценна информация за българската диаспора в тази част на Балканския полуостров. Дописката показва широкия поглед на К. Шапкарев за съдбата на сънародниците му и прозорливото му схващане за голямата роля, която обучението в училищата и богослужението в църквите на роден език може да играе за опазване на разпръснатите българи и за съхраняване на тяхната народностна идентичност. По този въпрос вж. и Св. Елдъров. Българите в Албания, 1913–1939. С. 2000; В. Тончева. Българите в Голо Бърдо, Република Албания. Традиции, музика, идентичност. Ч. І. С. 2010.

1.1.2 _1864.03.15