Гребенаров, Ал. Парижката мирна конференция и „смъртникът“ от Ньой (1919)

Парижката мирна конференция и „смъртникът“ от Ньой (1919)

Доц. д-р Александър Гребенаров

На 27 септември 1919 г. 2 ч. и 15 мин. следобед на софийската жп гара пристига влакът, с който пътува българската делегация от Париж. В специален заключен фургон са всички дипломатически документи, вкл. и проек- тодоговорът, връчен във френската столица. Мнозинството от посрещачите на официалните гости са бежанци. Те се отличават с черните ленти на ръкава и издигнатите траурни знамена. В очите на някои се забелязват и сълзи. В та- зи тягостна атмосфера Александър Стамболийски произнася кратка реч на перона, останала като оскъден изворов материал за злощастното събитие.
„Носим смъртник – заявява Стамболийски пред унилите посрещачи и неколцината журналисти… на нас се предаде от конференцията в Париж един същински смъртник, който постави целия български народ в траур. Проектодоговорът за мир е един от най-ужасните…
От България късат част от Царибродско, част от Босилеградско, част от Струмишко, цяла Македония, цяла Южна Тракия и цяла Добруджа. Нас ни повръщат в по-лошо положение от това, в което сме били преди 40 години.“
Как, защо и какви обстоятелства допринесоха, за да се стигне до договора от 1919 г., определен според цветистия речник на Стамболийски като „смъртник“? Къде дерайлира българската държавна машина и защо страната отново, за втори път в рамките на едно десетилетие, се оказа победена? Каква е ролята на царя и неговото обкръжение за поредното национално нещастие? Защо политиците за втори път след Междусъюзническата война не чуват експертите? Дали Ньойският договор се превръща в надгробен камък за възрожденския идеал и за надеждите на две поколения българи?
Вероятно тези и други подобни въпроси са си задавали просълзените посрещачи на гарата, търсейки от Стамболийски, пък и в себе си, аргументи
за наказанието на България. Посочената амалгама от проблеми е труден исторически ребус, за чието решаване са изписани многобройни исторически съчинения. Съществуват и огромен брой документални източници. Дистанцията от времето на събитието дава възможност за един по-трезв анализ на извършеното, но и на несвършеното от нашите предци.
Какво всъщност се случва в страната и на международното поле след пробива на съюзниците от Съглашението при Добро поле (на южномакедонския фронт) през септември 1918 г., който ускорява излизането на България от Първата световна война.
Съгласно клаузите на споразумението, подписано в Солун на 29 с.м., българската армия е демобилизирана. Заедно с административните власти тя се оттегля в държавните граници на страната от 1913 г. До подписването на мирния договор като заложници остават десетки хиляди български военнослужещи, а съглашенски части (включващи войскови единици и от Сенегал) навлизат в страната и окупират стратегически обекти. По същото време София е в режим на усилена отбрана срещу отстъпващите от фронтовата линия български военнослужещи. Те се насочват към столицата с цел да накажат по своему виновниците за поредната национална катастрофа. На 3 октомври, няколко дни след потушаване на войнишкия бунт, във върха на българската държава е направена съществена рокада. Цар Фердинанд абдикира (съгласно договореността в Солун) и обявява наследяването на короната от 24-годишния си първороден син Борис III. През следващите месеци страната се сдобива и с нови управляващи политици. Когато оръдейните изстрели по фронтовите линии окончателно заглъхват, съглашенските държави определят Париж за седалище на форум, който да изработи новия световен ред. През първите седмици на новата 1919 г. една след друга във френската столица пристигат делегациите на победилите страни, за да открият мирната конференция на 18 януари с.г. За неин Върховен орган конференцията определя Съвета на десетте, в който
участват по двама представители от Франция, Англия, Италия, САЩ и Япония. Създадени са още Съвет на петте, Съвет на четирите, секретариат и 58 комисии със задача да подготвят проектодоговорите. На церемонията по откриването, както и в състава на учредените органи липсват представители на победените страни. За председател на форума е определен френският премиер Жорж Клемансо, който от самото начало налага становище, че „от съюзниците-победители не може нищо да се взема, на тях може само да се дава“! Този победителски девиз се превръща в мото на цялата конференция и на всички нейни органи. След покана от Париж българската делегация отпътува от страната на 19 юли. Пътят е продължителен (8 денонощия) поради разстроените след войната пътни комуникации. Българските петима делегати (Теодор Теодоров, Ал. Стамболийски, Венелин Ганев, Янко Сакъзов и Михаил Сарафов), множество експерти, съветници, секретари и технически лица още от Софийската гара се намират под зоркото наблюдение на съглашенски офицери и на ня- колко сенегалски войници. Те стоят на пост извън вагоните по време на престоите. Наблюдението над българските представители се засилва още повече след стъпването им на френска земя и настаняването им в хотел „Шато дьо Мадрид“. Над тях тегне забрана за всякакви контакти с политици, общественици и журналисти. Засилената вътрешна и външна охрана в сградата, както и взетите мерки, ограничаващи излизане без придружител, накърняват самочувствието на българската делегация. А то не е и прекомерно много! В тази пълна изолация единствена информация за тях излиза от френските вестници. Те обаче, с малки изключения, не са благосклонни към българите. Повечето от изданията представят в негативна светлина действията на българските правителства през военния период. Към тях са отправяни обвинения за масови убийства и изтезания в Моравско и Драмско, за подлагане на глад, за ограбва- не или насилствено мобилизиране на чуждо етническо население, за убиване на
военнопленници и пр. Някои френски вестници се възползват от страха от болшевишка революция в Европа и тиражират вестта, че управляващите в София тайно подбуждат масите към социални размирици. Плод на тази кам- пания е и прекръстването на парижки булевард с име „София“, преименуван на Булевард на португалците. За кампанията срещу балканския „размирник“ допринася не само френската омраза срещу военния противник. Тя се подсилва от пропаганд- ните усилия на Белград, Атина и Букурещ. В книги, брошури и материали на трите държави се разпространяват вести за „български зверства и жестокости“ над населението в завзетите земи по време на войната. Част от материалите се препечатват в западни вестници и настройват общественото мнение в Париж срещу България. Контрааргументите на София остават заглушени. Такава е участта и на обемното изложение „Истината за обвиненията против България“, подготвено от Външно министерство в София на френски език. Българската делегация депозира този добре аргументиран труд непосредствено след пристигането си в Париж. Изложението остава без последствие и отзвук. Подобна е съдбата и на всички пропагандни материали на българската делегация. В този момент осезателно се чувства липсата на лоби, което българската държава така и не успява да създаде нито в Западна Европа, нито в Америка…

Публ. Гребенаров, Ал. Парижката мирна конференция и „смъртникът“ от Ньой (1919). – Македонски преглед, 2019, 2, 5–12.