Истината за българите от Поморавието и Понишавието
Доц. д-р Александър Гребенаров
Книгата на Владимир Русков „Поморавието и Понишавието сред лъжливите исторически пътепоказатели по Виа Милитарис” (С., 2015) се спира на ярки доказателства, показващи българския характер на областите, разположени по поречието на Морава, Нишава и Тимок. Приведените български и чуждестранни свидетелства за историята на Балканите са категорични, че през средновековието регионът е населяван с българско население. То дълго се бори за свободата си срещу устоите на Османската империя, но от началото на XIX в. на западния хоризонт се появява нов неприятел в лицето на възродена Сърбия, която започва да усвоява части от българската етническа територия. В нейния кръгозор попадат области, населени с българи. Плановете й могат да се открият в „Начертанията” на Илия Гарашанин от 1844 г. Изработени в духа на панславизма, те слагат началото на пансърбизма, включвайки проекти за изграждане на велика сръбска южнославянска държава.
Създадената сръбска държава не отслабва експанзионистичните си планове и през следващите десетилетия. В югоизточна посока направлението е Македония, в източна – към Поморавието и Понишавието. Опитите на Белград да включи Македония през този период завършват с неуспех, но центровете на българската църковно-просветна борба Ниш и Пирот са завоювани. Те, заедно с Враня, ще влезат в границите на сръбската държава съгласно Берлинския договор (1878), въпреки многократните народностни изяви на българското население от този район, показани от автора на труда. Според Сан-Стефано – Пирот, Враня Бабушница са в българската територия.
Сръбско-българската война от 1885 г., завършила със сръбско фиаско, завръща Белград в изходна външнополитическа позиция, но не отказва неговите управляващи да търсят реванш. Желанието за асимилация на българско население в завладените територии и погледът към Македония не е отместен.
2
След Съединението (1885) българите в Пирот са наказани от сръбските военнослужещи, които трудно прикриват позора от военното поражение. В емоционалния разказ на Владимир Русков, създаден по автентични изворови материали, се редят смразяващи картини за насилия над местните жители, затова че са българи!
Все в този период сръбската пропаганда заостря вниманието си и към Македония. Сега използва по-гъвкава теза, проповядвана от сръбския учен и политик Стоян Новакович, смятан за идеолог и създател на македонизма. Търсейки „елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма” той открива съюзника на сърбите в македонизма. В такава насока са и тезите на Йован Цвиич (1906), „доказващи” че македонските славяни не са нито сърби, нито българи, а близка до тях аморфна маса, без развито народностно чувство, от която могат да се „направят” и сърби, и българи.
След договора в Букурещ (1913), когато Вардарска Македония влиза в държавните граници на Сърбия, завзетата територия е обявена за „Южна Сърбия”, а населението за „прави сърби”. Политиката на асимилация и денационализация, практикувана от 1878 г. спрямо българите в Поморавието и Понишавието, се утвърждава и в Повардието. Ситуацията се усложнява след 1919 г., когато Македония за втори път е предадена на Сърбия, а в източна посока са завзети нови български територии с градове Цариброд, Босилеград и Струмица. Репресиите срещу всичко българско се подновяват. Забранени са българското национално име, език и литература. Всички български училища и църкви са закрити, техните архиви – унищожени, а учителите и свещениците са прогонени в България. На тяхно място се откриват сръбски училища и църкви, изпращат се сръбски учители и духовни лица, заселват се сръбски колонизатори. За да спасят своето име, език и култура, в Родината-майка навлизат десетки хиляди бежанци.
Книгата на Владимир Русков „Поморавието и Понишавието сред лъжливите исторически пътепоказатели по Виа Милитарис”, показваща терора и обезправеното положение на българското население в областта, не е обикновен разказ на страници от миналото. Тя е послание към настоящето и предупреждение към бъдещите поколения да съхраняват чистотата на историческата истина. С цялата си справедлива болка за род, родина и роден край, авторът показва до какви измерения могат да достигнат манипулациите на съвременните сръбски изследователи, между които Борислава Лилич „Пирот и неговата околност” и Витомир Живкович „Пиротска голгота 1885–1886”. Значителна част от представените исторически факти в тези трудове са фалшифицирани, други извори умишлено са игнорирани, с цел събитията и основните фигури в тях да бъдат пресъздадени като сръбски. „Замисълът на тези редакция, заключава Вл. Русков, е поколенията да бъдат отправяни в преструктурирани орбити, за да не се срещнат с миналото в Поморавието, Понишавието, Пирот, Видин и Тимок”.
Дали днешното сръбско общество е отрезвяло след разпадането на Югославия и е готово да се раздели с вековния си хипернационализъм спрямо българите е въпрос, чийто отговор ще покаже недалечното бъдеще? Дали обаче България е готова да отстоява културно-историческото си наследство извън границите си и да защитава днешните потомци на българите от Поморавието, Понишавието и Повардарието е друг стратегически въпрос, чийто отговор зависи от всички нас – като държава и народ.
Публ. Родознание/Genealogia, бр. 1–2, 2016, 332–334. ISSN 0861-9573
