Традиционната женска носия на българите от областта Голо Бърдо, Албания, наричана „рýво“, е съхранена до днес – тя е един от знаците на етническа
та, но и на локалната идентичност на общността. Това се отнася както за селата в планинската област Голо Бърдо, особено онези, които са още жизнени, така и за голобърдците, живеещи в Тирана. В различни миграционни вълни към албанската столица те пренасят традиционното си облекло, в едни случаи предавано по наследство в семейството, в други – специално ушито, и го обличат на празници и сватби. Миграцията към големите градове се увеличава след Втората световна война и особено в края на 50-те години на ХХ век. Макар че по време на режима на Е. Ходжа селата в Голо Бърдо все още са сравнително затворени, голобърдци свидетелстват за миграционни процеси към градовете и през този период, още през 50-те и 60-те години на ХХ в. Явлението става особено масово след 1991 г.
В областта се наблюдават две основни разновидности на женската носия, характерни съответно за християнското и за мюсюлманското население. Религиите, които изповядват българите от Голо Бърдо са християнство и ислям, като по-голям процент са мюсюлманите. Според някои изследователи процесът на ислямизация започва доста късно. Н. Лиманоски дава сведение, че през 1519 г. във всички села на Голо Бърдо (или Долго Бърдо) живеят само християнски семейства. Той счита, че смяната на религията се 
случва през втората половина на XVIII в. и дори по-късно (Лиманоски 1993: 258, вж. и Турски документи 1976: 363–388). Друг автор, Ст. Стаматов, посочва конкретна причина за приемането на исляма – налагането през 1832 г. на военен данък „бедел” само за християните, „понеже няма да отиват войници.
(…) Тоя данък изплашил християните и затова те почнали да се потурчват” (Стаматов 1938: 23). Авторът твърди, че за християнското население този данък се оказва
много тежък, дори непосилен, и това става причина за приемането на исляма (Стаматов 1938: 23).
През ХХ в. картината на съотношението християни – мюсюлмани в Голо Бърдо се променя в полза на последните, поради факта че при християните миграциите още от втората половина на ХІХ в. са значително по-масови. Без да съществува точна статистика, днес сред голобърдците числено доминират мюсюлманите и те населяват предимно северната част на областта – селата Големо Острени, Малестрени (Мало Острени), Требища и др. Тъкмо при тях е запазена „мюсюлманския“ вариант носия, докато в по-южните села – Стеблево, Кленье, Гиневец и др., е запазена „християнския“ вариант на носия (населението днес в тези села е смесено – християни и мюсюлмани), като структурно двата типа се различават. И докато „мюсюлманската“ носия е доста по-жизнена – в голобърдските села, за които е типична тя масово се шият носии и се обличат на празници и сватби, образците на „християнската“ носия по-често са предаващи се по наследство и съхранявани десетилетия като семейна ценност.
Такъв пример е семейството на Андон Цапа (роден през 1967 г. в с. Стеблево, но живее в Тирана), което съхранява невестинската носия на майка му Велика (р. 1936 г.). В духа на традицията тя сама е приготвила чеиза си, както и облеклото за сватбения ден: „Сàма съм ги прàила – со ткàене, со вèзенье“. Днес това традиционно облекло е спомен за нея, но тя го съхранява със съзнанието за предаването му на следващите поколения като част от наследството им от родното Голо Бърдо: „Го дòржа да го дам на момичùнята мои“. А то намира и своята употреба в контекста на общностния живот в столицата: „Го бàрает млàдиве за на свавда во Тùран“ (Велика Цапа).
Сватбите на голобърдци в столицата протичат, доколкото е възможно, със „свите адети“. Например съхранен е обредният момент за приготвяне на погача в домовете на невестата и младоженеца в събота вечер, типичен за селищата от южния дял на Голо Бърдо, за който жените специално обличат традиционните си носии: „…во Тѝрана си чỳваме во гардеробот, дὸлап, обѐсено, и кὸга ѝмат свавда, си се облакам и си ода.“[1] Разбира се, в градските условия не е възможно реализирането на целия сватбен ритуал, „пренасят“ се определени моменти: „Се мὸчат и ὸвде тие да го дὸржат, за да не гѝнит, домашното дὸйдено, ама ὸвде по-друго е, не можеш да ги правиш свите работи“[2]. По наблюдение на Хаджи Пируши (председател на Дружеството на българите н Албания „Просперитет Голо Бърдо“) в последните години в градската среда е налице тенденция към все по-подчертан интерес към родните сватбени традиции. Наемат се „свирки и топани“ (зурни и тъпани) за определени моменти или за дисководещия се подготвят записи с местни песни, които да озвучават сватбената трапеза. Интересът на младите хора (повечето от тях никога не са живели в Голо Бърдо) към традицията е своеобразно „връщане към корените“, съхраняване на етноспецифичното, което ги отличава от албанците, а и от всички останали в столичния град.
Названията на отделните части на традиционното женско облекло при християните от Голо Бърдо (по информация от с. Кленье) са следните: кòшуля, клàшеник, парта (на гърдите), рèски (пущени или берени), чàпрази маецки (върху парта), чàпрази гòлеми (на кръста), зòбан (за всеки ден), кýсаль (за празници, слага се върху зобана), пояс, бофча, прèпашка, кòрпа (на главата), ýзда (под брадата, „като на кон“, закача се на капа/капуле), киска, ризок (кърпа на ръката), шàрои (чорапи).
Подобна е носията от с. Гиневец и представители на общността в Тирана притежават съхранени образци от нея, а също и изработват нови нейни копия, за да я обличат на празници.
В северната част на Голо Бърдо традиционната женска носия се състои от следните части (информация от с. Големо Острени): кòшула, ръкàвчиня, бòфча (отпред, вариант за момите е пèщемал вместо бофча), бòфчуле (отзад), фута, гàки (шалвари), пояс, èлек, шàмлия (на главата), шàрои (чòрапи), чели (чехли).
Подобна на тази от Големо Острени, но в малко по-различни цветови нюанси на отделни елементи е женската носия от с. Требища. Именно облечени в требищки носии момичета участват в Деня на малцинствата, организиран в Тирана за първи път през 2021 г. Представител на дружеството на българите в Албания „Просперитет Голо Бърдо“ при отбелязването на този ден е неговият заместник-председател Елза Коя Села (с произход от с. Гиневец). От 2022 г. българското малцинство има свой представител в Комитета за малцинствата в Албания – Радвис Дима (с произход на родителите му от с. Стеблево и с. Кленье).
Литература:
Лиманоски, Н. 1993: Исламизациjата и етничките промени во Македониjа, Скопjе: Македонска книга
Турски документи 1976: Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширен пописни дефтери од ХV век. Т. 3, Скопje: Архив Македониjа.
[1] Фатиме Груда, р. 1963 г. в Стеблево, обр. основно, земеделие, от 1994 г. живее в Тирана.
[2] Виолета Муратова (Мурати), р. 1955 г. в Стеблево, обр. висше, начален учител (25 години в Стеблево), от 1995 г. живее в Тирана.
