Българското националноосвободително движение в Македония (1893–1912) – идеология, политика, революция
Гл. ас. д-р Георги Н. Георгиев
Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г. и Съединението на „Двете Българии“ 1885 г. са ключовите жалони на пътя, по който общобългарското революционно движение навлиза от епохата на Националното възраждане в своята „модерност“. Първото събитие продължава „Българските въстания“ за политическа свобода (държавност) отпреди 1878 г. Второто дава – пак по линия на приемствеността – източнорумелийския автономистки модел и съединистки пример на останалите „под робство“ в Османската империя части от етническата територия. Организираната (конспиративна) масова националносвободителна борба на българското население в Македония и Одринско, водена от ВМОРО, е плод на същите процеси, които обуславят появата, макар и при различни условия, на легалната Македонска/Македоно-одринска организация в Княжество България. По-ранното начало на Вътрешната организация е само хронологична подробност, дължаща се на един-единствен фактор: управлението на Стефан Стамболов и неговото отношение към революцията и революционните съзаклятия като средство за решаване на българския национален въпрос след Берлинския конгрес. Държавническата концепция на бившия, на млади години, революционен апостол, считан от почитателите си за балканско подобие на „железния канцлер“ Бисмарк, убедено залага на разумната и твърда, доколкото е възможно и когато се налага, „реална политика“ спрямо Османската империя. А именно: изтръгването на все по-големи отстъпки в полза на българския елемент във „вилаетите“ чрез Екзархията – легитимната институция, представляваща законно интересите на българската християнска народност – „миллет“, под властта на султана-халиф в Цариград. Към тази „външна“ особеност на българската политика по македонския въпрос до средата на 90-те години на ХІХ в. трябва да се добави и една важна „вътрешна“ причина: обвързването на македонските (македоно-одринските) среди с нелегалната русофилска опозиция и нейните несекващи заговори срещу княз Фердинанд и първия му министър Стамболов. Спиралата на вътрешнобългарското политическо насилие въвлича премиера и македонските дейци в истинска вендета, която ще доведе до показното съсичане на низвергнатия управник в София през лятото на 1895 г. Едва тогава, когато „диктаторът“ Стамболов пада от власт, македонското движение в България преминава с гръм и трясък от тихите културно-просветни и благотворителни коловози към либерализираната сфера на политическия живот, където се консолидира организационно, избистря идеологията си и… тепърва започва да търси мястото си – под, между или над партийните централи.
Този преход вече е извършен в Македония от група млади, радикалнонастроени български интелигенти, обединени както от недоволството си спрямо режима на Стамболов, така и спрямо смятаната (твърде пресилено) за „закостеняла“, консервативна и авторитарна („абсолютическа“) институция на Екзархията, заради порядъка, наложен от нейния глава – екзарх Йосиф І. От възлово значение е да се подчертае, че опозиционните нагласи на „младата българомакедонска партия“, от която до един произлизат основателите на ВМОРО – Дамян Груев, Петър Попарсов, Андон Димитров, Христо Батанджиев, Иван Хаджиниколов и д-р Христо Татарчев, не са насочени нито срещу Княжество България, нито срещу самото съществуване на Екзархията[1]. Да се твърди обратното, т.е. да се виждат прояви на национален сепаратизъм, където ги няма, е най-малкото невярно и изопачено представяне на историческите факти, на първо място – на свидетелствата, оставени от самите учредители. Тяхното документално и мемоарно наследство свидетелства недвусмислено за водещото им убеждение, че македонският въпрос е достигнал такава критична фаза, при която българската дипломация, църква и училище не са в състояние самостоятелно да обезпечат националните (български) интереси в неговото по-нататъшно развитие. Тревожен симптом и болезнен импулс в това отношение са успехите на закриляната от османските власти и руската дипломация сръбска пропаганда в Македония, разяждаща компактната българска общност там – най-многочислената в тази част от „Европейска Турция“ християнска народност, свързана здраво със своята държава-майка. Еволюционният път на българското национално дело е достигнал предела на полезността си. Отвъд този предел, очертан от официалните договори и закони, които оформят правно т.нар. статукво, се простира паралелното и екстериториално „подземно“ поле на въоръжената революционна борба за национално освобождение по подобие на Вътрешната организация, основана от Васил Левски в „Българско“ преди Руско-турската война 1877–1878 г…
Публ. Георгиев, Г. Н. Българското националноосвободително движение в Македония (1893–1912) – идеология, политика, революция. –Македонски преглед, 2017, 3, 7–20.
[1] Материали за историята на македонското освободително движение. Кн. V. С., 1927, с. 7 и сл.; Кн. VІІІ. С., 1927, с. 3 и сл.; Кн. ІХ. С., 1928, с. 93 и сл.; Д-р Христо Татарчев. Спомени, документи и материали. Съст. Ц. Билярски. С., 1989, с. 23 и сл.; Д-р Христо Татарчев. Вътрешната македоно-одринска революционна организация като митологична и реална същност. Съст. Ц. Билярски, В. Китанов. С., 1995, с. 11 и сл.; ВМОРО през погледа на нейните основатели. Съст. Т. Петров, Ц. Билярски. С., 2002; Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893–1919 г.). Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. Т. І. Ч. І. С., 2007, 75–106 и др.
