Кукуш, 15 юния 1870 (Цървеника)
Немало време поминало веке откак е възникнала новата българска писменост. Оттога и до днес все по нещо се пишет на новата книжнина. Ако разгледат человек внимателно книжките, що са се издали и издават досега на български, както досегашните и съвременните ни вестници, ке забележит разни и разнообразни наречия и правописания. Това не е за чудо, но по мое мнение още и нужно; защо всякога в такви обстоятелства подобни явления се явяват. За да се устроит един язик, како нашийт, на основи здрави, нужно е да се пишат много и всякакви неща от мнозина и от в различни места по отечеството ни живущи, за да се явят свойства на язикът ни, разпръснати по скритите му ъгли и непознати на учените селски вещери
Но ето веке доволно време от поникновението на писмеността ни и доста книжки и дописки сме видели досега, нужно ли е още да чекаме или требит учените наши да се загрижат веке, за да положат основите на здравата ни и трайна писменост, ако не друго нещо повеке сега за сега? Нужно ли е още да следуваме да пишем всякой по своето си съображение? Не е ли дошло още времето да пресекнет тая Вавилония в писмеността ни?[1]
Потрай още мало, ке ми отговорите, та не ке се забавиш да видиш желаемото ти осъществено. Състави се едно Книжевно дружество в Букурещ (или другаде, простите забравих, защо отдавна не съм чул нещо за него), кое възприе на себе тая длъжност.[2] Да, и ний чухме и много се зарадвахме, колкото может да се зарадвит един що-годе любител на народното си успевание. Ке приложим, обаче, оти откак се е съставило реченото Дружество не сме видели още никакво нещо обявено от него относително до той предмет, или поне ние не знаеме дали имат такво нещо излезено на свят, освен, ако помниме добре, едно обявление за събирание песни, приказки и други народни остатки. Що чинит и що правит прочее това Книжевно дружество? Следуват ли си намерението, или се остави от него? Ке начнет ли да положит в действие достопохвалното си предприятие, или ке го оставит само начертано на бяла книга с църно писмо, както и много други наши работи са останвали?
Ние не веруеме да занемарит толко нужното за просвещението на народа ни дело, напротив, се надееме оти как да е, отсега натамо ке напрегнет всите сили, за да се покажет достойно за названието си.
С такви надежди храняеще се не знаем доволно ли ке ни е и нам да въпросиме Дружеството и да му представиме някои предварителни размишления връх настроението на новийт ни язик и писменост?
Истина, ни член някакъв на това дружество не сме, нито пък от многоучените, та да имаме право да правя забележки връх такви важни и многотрудни работи; но како искрен любител и ревнител на народнийт ни успех позволявам си да се промешя в работи, непринадлежащи на людие како мене, подобно на жабата, що си вдигала ногата да ѝ я подковат, кога видяла мъската, къде я ковели.
Речта ни е да питаме не толко за правописателната част на устроената ни писменост, колко за язичната или за говорителната.
Не е нужда и не е дошла работата да се питат до мене, защо несъмнено дружества подобни се съставляват не от какви-годе людие, но от възпитани и опитни мъже и достойни за такви предприятия, но пак не е излишне, мисля, ако си дада и аз слабийт ми глас, кой в хиляда пъти еднъж может белки да се почует и да послужит нещичко в делото, за кое-що ни е речта.
Нашийт язик как-що и самийт народ, по моето мнение, приличат на едно голямо и великолепно здание прославено що-годе в древност, но от времената урнато, а от веществото му част застанала по-сгъстена, а част пък от ветровите бури разпърчкана по всите краища на отечеството ни, дори в най-отдалечените ъгли на българските населения. Заради това сега, кога притежателят на това урнато здание – българскийт народ, дошъл мало-много на себе си и намислил да го подновит и накитит с истите украшения, с които било украсено и в древно време, като се съобразит само с новата зидарска мода, мисля, добро би сторил, ако за съзидание на зданието си земет от новите зидари, а веществото същето старото. Инак, ако сир. оставит старото си вещество, кое е и по-природно, и по-здраво, а земет ново, тога ке направит друго едно съвсем инакво здание, неприлично на нас и несродно със старото. Да се изразиме по-ясно. Българскийт народ, за да образуват и обработит новийт си язик и да го представит богат, как-что си е наистина, по моето мнение требет да не се ограничит само в едно, кое да е, наречие, тракийското например, мизийското или македонското, ами да земет пред очи всите наречия и поднаречия, та от всякое от них да извадит толко само вещество, колко что может да бидет сходно с язика ни, а другото да изоставит, па що още не ке достигат да допълнят с вещество от друго някое най-близко до нашите славянско наречие, а не да предпочитат изключително това или онова наречие, на кое например образователите на язика били се изхранили, преставяещи го како уж по-обще, и потвърдяещи мисли си с примери от други европейски язици, кои нямат никакво сходство нито с язика ни, нито народите, що говорят тия язици, някаква подобност с произхождението на нашийт народ, и презираещи всите други български наречия како непотребни ядове в язичното ни съставение.
Не вярвам да са с тия мисли членовете на Книжевното в Браила българско дружество. Но ако би се нашъл между них някой с такви мисли, моля го убедително да ме опростит, за да му кажа, оти е излъган зле, и требет да си ги променит. Предприиманите на такво общенародно дело требет да не са въодушевени от никакво самолюбие, ами да действуват съвсем безпристрастно. Ако пък не са такви речените членове, както съм почти убеден, нека ми допущат да им приложа още нещо за допълнение на размишленията ми.
Дружеството мисля да е съставено от мъже несъмнено родени и отхранени повекето в Мизия и Тракия, кои са изучили и можат да издирят по-лесно тамошните наречия и едвай ли имат някои от в нашите страни роден, за да представит свойствата на нашите наречия и поднаречия. Заради това според гореизложените ни мисли, необходимо нужно е да се изпратят предварително человеци учени, опитни и достойни за делото, за да опишат и издирят и них; или да се найдат такви в същите места пребивающи, ако се нахождат и да се натоварят с тая длъжност, та после да се пристъпит до нарежданието на язика ни. Защо и в тия места къде-що не би се надявал никой нищо да найдет, аз мисля, оти такви драгоценности ке может да откриет за язика ни, какви що ни ги е чул някога, ни ке ги чует между другите общи уж наречия. Особито за такви драгоценности может да се гърдеет Македония, отечеството на славяните и незабравяеми основатели на българската наша книжнина, кои преведоха Св. писание и основаха писмеността ни не на мизийското, нито на тракийското българско наречие, ами на презираемото (?) македонобългарско наречие свое, на кое бяха родени и отхранени. Та сега, ако го оставиме ние настрана, а прегърнеме само другите и да се ограничиме само в них, ке се речет да оставиме старите, здрави основи на зданието си, да се отдалечиме от украшението и обогатяванието на язика ни и да прегърнем сухийт пън на кичестото някогаш дърво, та да чакаме отсега да пуща ряслъци (ластари) или да го украшаваме с чужди пресади. Тога харна работа ке бидет, тога язикът ни ке преставляват една пълна язична Вавилония, как-що гледаме и сега да правят някои – оставят своите златни речи и ги заменват с чужди – европейски, и то не барем земен от един кой да е, ами от всите безразлично, та за да им разберет някой писаното, нужно е предварително да изучит всите тия европейски язици, така велям, да проумеет от български. Та що правиме с това? Се учиме на свойт язик, за да напреднеме по-скоро в просвещението!
Надявам се ке ме опростят, г. р-ре, почтените и родолюбиви членове на книж-то ни дружество за дързостта ми, що се промешах в делото им, което не гибат нищо, нека е само за доброто на народа ни и чекам отговор чрез вестника ви, ако не щат да ме удостоят за частно.[3]
К. А. П. Ш
В. Македония, г. ІV бр. 61, 25 юни 1870, бр. 63, 3 юли 1870.
По: Кузман Шапкарев. Публицистика. С., 2010, 76–79.
[1] Плодовит книжовник и публицист К. Шапкарев имал присърце и проблемите на езика и писмеността, като особено го вълнувал въпросът за единния книжовен български език. По този въпрос вж. Ст. Жерев. Кузман Шапкарев – строител и ревнител на българския език. – Сп. БАН, 1984, 3, 80–84; Р. Русинов. Кузман Шапкарев в историята на българския книжовен език. – Български език, 1984, 4, 379–382.
[2] Става дума за Българското книжовно дружество (предходник на днешната Българска академия на науките), учредено през есента на 1869 г. в румънския крайдунавски град Браила. К. Шапкарев е избран за дописен член на дружеството през 1875 г., а за редовен, действителен член (т.е. за академик) през 1900 г. и сътрудничил на неговите издания.
[3] Тази статия на Шапкарев предизвика отговор от страна на председателя на Книжовното дружество – известният учен-историк Марин Дринов, който е обнародван в бр. 70 от 31 юли 1871 г. на в. „Македония”.
