„Мислехме, че ако някой вземе…”[1]
„… мислехме, че ако някой вземе някаков български вестник в ръка, веднож в заточение, ке се проводит. Сега, слава Богу, се крена малце голямата мъгла от народът, но някои желаат со голяма ревност да прочетат вестниците и се радуват, кога слушат за днешното состояние на братята си”.
„Во всите вестници гледаме да се споменуват за отдавна погърчените македонски българи, за нечувствието им към народността, и непричастни со собратята си в божествената и родополезната работа, сир[еч] во въпросът. Братя, со сите жаловни ви изложения за страдающите и изглодаеми от фанариотите македонци, не се начъртуват ни най-малкото им страдание и притеснения от гореречените. Ако би се сподобил някой возпитан родолюбив българин да видит вамошните злоупотребления на българите, не ке престанет перото му никогаш от да изражават страданията, оглобленията и гоненията върху учителите им.[2]
„Спротив както думаат мнозина, мислат, оти не имат никакво чувствително за народност македонско сърце; но това не е така, защо, като и да изгубиле народността си от угнетенията на фанариотите и да не се показале като родолюбиви от естествената им природа, може да опознали няколко лица народността си, току си я държат тайно в сърцата им, не смеат да се огласат, че сът българи, камо ли да се покажат, че съ родолюбиви? Никогаж, братя, никогаж, кога гледаме да се обезпокояват непрестанно учителите ни и да се наказуват строго българоразбудителите ни и то се от фанариотско добро. Докога, Боже, ке будиме во ово жалостно состояние? Докога ке ни тъпчат веке немилостиво овже проклети фанариоти? Докога ке гледаме да се глобит немилостиво сиромашкиот народ?[3] Докога ке търпиме да ни горят стародревните книги и да слушаме в церквите непознатиот нам язик и училищата да ни затваряват? Боже! Вдъхни братолюбий дух в сърцата на братята ни, та да им се нажалит за нас, които сът достойни да ни сторят едно добро, които не ке го сторят другому, освен себе си да подадат ръка со силата на Н. В. султана Абдул Азиса, та да ни избават от вечните ни неприятели – фанариоти!”
В. Българска пчела, г. І, бр. 22, 25 окт. 1863.
По: Кузман Шапкарев. Публицистика. С., 2010, 30–31.
[1] За сътрудничеството си в „Българска пчела”, който всъщност е първият български вестник в Румъния, редактиран и издаван от Хр. Ваклидов в един от най-важните и активни центрове на българската емиграция – големият крайдунавски град Браила, К. Шапкарев отбелязва, че е сред възрожденските вестници, които „често посещавах с дописките си” (За възраждането на българщината…, с. 353). Това той потвърждава и в писмата си до Андроник Йосифчев от 18 юни 1895 г. и до Лука Касъров от 3 януари 1904 г. (Пак там, с. 537, 541).
[2] Както в тази, така и в другите ранни дописки и статии на К. Шапкарев прозира една от основните теми, която го занимава непрекъснато – борбата срещу духовните угнетители на българския народ – фанариотското духовенство.
[3] Темата за защита на сиромасите от злоупотребите на гръцкия клир, а по-късно от търговците мародери е често срещана в публицистиката на К. Шапкарев и свидетелства за силното му социално чувство.
