Трудова мобилност (овчарство, гурбети и печалбарство) и миграции на гораните в Косово и Албания
Доц. д-р Веселка Тончева
От редица документи е видно, че овчарството в Гора е развито още в Средните векове – като пример се посочват селата Брод, Рестелица, Зли поток, Радеша и Крушево (които днес са в косовската част на областта Гора) (Лутовац 1955: 14). Според информация от края на ХІХ – началото на ХХ в. някои селяни притежават по 5000-7000 овце, като в това отношение Рестелица си съперничи с Брод (Jастребов 1904: 91) – тези две села са посочвани като най-активно занимаващи се с овцевъдство (Срећковић 1865: 69–70). Познатият модел на Балканите за зимуване на стадата на юг функционира и в областта Гора. Най-честа дестинация е Беломорието: Дойран, Велес, Лариса, Солун, Йенишехир, Ксанти, Драма, Кавала, дори Смирна (Измир). Сведенията сочат, че гораните имат доста висока степен на мобилност и се придвижват свободно до средата на ХІХ в. Запазването на тази свобода в рамките на Османската империя е посочвано като една от причините за приемането на исляма (Лутовац 1955: 15).
Сръбският автор Д. Кривокапич детайлно разглежда овчарството в Шар планина – пасища, бачила, аргати, зимни станувания, живота на овчарите и пр. (Krivokapić 1969: 208–226). Той го дефинира като „полуномадски начин на овчарлък“ и посочва конкретни представители на този поминък от областта Гора – от Тетовска страна това е Джеладин-чая с 5000 овце, а от горанска – в с. Брод, Абедин Баймок-чая с 3600 овце и Рамадан-чая с 12000 овце – последните имали зимовища на Овче поле (Krivokapić 1969: 209-210). Друг автор, Р. Младенович, отбелязва също, че през зимните месеци гораните се придвижат със стадата си до Овчеполската котловина и Солунското поле, а зимовищата им са из цялата тогавашна Османска империя – от Метохия и Моравия до Мала Азия, а най-често около Дойран, Велес, Лариса, Солун. В албанската част на Гора споменът за зимуване на стадата в Гърция е все още актуален, дори се посочва като причина за наличието на конкретен топоним – Гърчко търло, както и за назоваването на местните гурбетчии с прозвището „гърци“, поради пребиваването им в Гърция.
В средните векове овчарството при гораните е особено развито, но за общността това продължава да е основен поминък и по време на Османската империя. Една от главните причини за това е стимулиращата държавна политика, продиктувана от растящата потребност от вълна на имперските и европейските пазари, а на вътрешните – и от месо. Едновременно с това обаче се регистрира и растяща несигурност в държавата, особено в планинските и маргинални региони, какъвто е Гора (Младеновић 2001: 41). И така до средата на ХІХ в., когато настъпват промени в профила на горанската общност по отношение на поминъка. През втората половина на този век овчарството постепенно започва да запада, тъй като в Османската империя настъпва анархия и горанските територии стават прицел на разбойниците „арбанаси“ от съседната област Люма. Традиционният основен поминък на гораните, свързан със свободни движения и зимувания на Адриатическо и Егейско море, в Тракия и Анадола, постепенно бива изместен от занаятчийството, от една страна, и от друга – от гурбетите и миграциите, свързани с печалбарството (Селищев 1929: 405-406; Трифуновски 1952: 415-416; Дармановић 1995: 151; Хасани 1995: 155 и др.).
Същата причина – липсата на сигурност поради постоянните набези на албански разбойнически банди изтъква и Й. Цвийч по повод упадъка на овцевъдството и бързото разрастване на гурбетчийството в Западна Македония (Маврово, Полог, Горна и Долна Река и др.) (Цвиjић 1931: 134-35; Цвиjић 1903: III). Акад. Й. Иванов споделя своите наблюдения от научноизследователската експедиция в Македония и Поморавието през 1916 г.: „Земята на горани е гола, студена и неплодородна, но, от друга страна, е богата с паша и е пригодна за дребно скотовъдство. Овчарството там щеше да вирее много добре, ако не бяха зулумите на албанците. Горани не обичат твърде своите западни съседи, люмските албанци, едни от най-свирепите планинци в Албания, а себе си смятат, и с право, като най-кротки и мирни хора. Албанското влияние там е сполучило да се наложи и в някои горански села населението е вече двуезично, та се говори български и албански, а други села са вече съвсем поалбанчени. Това е станало през първата половина на ХІХ в., когато албанците бяха станали всесилни в Северна Македония и когато Абдурахман паша и Хавзи паша владееха от Тетово и Скопие почти като самостойни господари“ (Иванов 1993: 140-141).
Активирането на мъжкия гурбет в късните векове на съществуване на Османската империя се дължи на разпада на аграрната система в империята и социално-икономическата криза от края на ХVІІІ – началото на ХІХ в., довели в планинските региони до западане на добре развитата и поддържана от властта мрежа от овцевъди, снабдяваща армията и големите градове (Hristov 2008: 219). И още една причина посочва П. Христов за замирането на аграрните миграции и тя ми се струва особено важна за област като Гора – като завършваща точка той дефинира Балканските войни (1912–1913) и новите политически граници, разсекли преразпределената територия на някогашната Османска империя (Христов 2010: 14).
Занаяти, които се развиват по това време в Гора, са ковашкият и тюфекчийският (пушкарският). Известна е една група пушкари от Гора, които мигрират в Призрен в края на ХVІІІ – началото на ХІХ в. „На половин час от Глубочица е с. Зли поток“, пише Ястребов, „чиито жители се отличават със знаенето на ковачеството“ (Jастребов 1904: 92–93). Лутовац отбелязва, че селата Бачка, Вранище, Рапча и Крушево са били център на ковашкия и пушкарския занаят. Пушкарството се развива в средата на ХІХ в., а в Рапча например е активно чак до началото на Втората световна война. В Кръстец (Крстац) – Горни и Долни, заради близките борови гори до скоро се развива и дърводелството. Това твърдение не е изненадващо, тъй като се знае, че пространството между планините Кораб, Коритник и Шар е било покрито с гори, но с увеличаване на населението те са унищожавани с цел разширяването на обработваемата земя (Jастребов 1904: 91). Такава информация е позната и в албанската част на Гора – дори нещо повече, съществува фолклорен разказ за „унищожаването“ на горите около с. Шищавец – за майка, чието дете изчезва в гората, поради което тя я запалва.
Условията в Гора през ХІХ в. водят до разгръщане на печалбарството и гурбетите. Според различни източници към средата на века няма къща в Гора, от която да няма представител на гурбет (Цвиjић 1903: III). Гораните, както и населението на съседната Сретечка (Средска) област, се занимават с печалбарство, като за гораните трябва да се посочи най-вече сладкарството, което е относително ново занимание за тяхната традиция. Както отбелязва и Сречкович – още в средата на ХІХ в. в Белград мигрират много злипоточани, а и от други села, които обикновено са бозаджии (Младеновић 2001: 42). В началото на ХХ в. Ястребов пише, че гораните са известни като „салепчии“, „бозаджии“ и „алваджии“ в цяла Турция, България и Сърбия. И Цвийч посочва като най-типични гурбетчийски практики – „салепчии“, „шечерджие“ и обикновени зидарски работници, други са бакали и механджии (Цвиjић 1931: 134–135).
Същата информация дава и Й. Иванов: „Главният поминък на торбешите в същинската Гора сега е бузаджилък. Преди 80 години страната е била скотовъдска. Големи стада са пасли по широките пасища и са давали поминък на населението. Арнаутските грабителства са съсипали скотовъдството и населението е почнало да се скита по чужбина и да се поминува с правене на боза. Горенски бозаджии има по цяла Турция, България, Влашко, Сърбия и много по Мала Азия“ (Кънчов 1900а: 102). Под линия авторът добавя, че „в София дохождат от Призренска Гора бузаджии, които държат 3-4 дукяна. С тях всяка година дохождат малки 10-12 годишни деца, някои за пръв път. От тях би могло да се проучи тамкашното наречие“ (Кънчов 1900б: 29). Това препитание на гораните от началото и средата на ХІХ в. се отнася за цялата област, функционираща по онова време като единно пространство.
Цвийч отбелязва още, че всички котловини на юг от Шар планина до южната граница на Сърбия представляват региони с много добри природни и икономически параметри и си задава въпроса – защо тогава в последните 40-50 години (публикацията му е от 1931 г.) така масово се развива печалбарството и към съответния момент няма нито една къща, от която да няма печалбар в Сърбия, Румъния, България, а в последните 20 години и в Америка (Цвиjић 1931: 199). И пак се връщам към набезите на люмляните, споменавани от редица автори – Х. Хасани (самият той произхождащ от Призренска Гора) пише: Имало е време, в което в Гора не можело да се види нито един мъж, освен старците и децата (всички са на гурбет), и се е налагало жените да играят мъжка роля при нападенията от люмляните. И този автор твърди, че развитието на гурбетчийството се дължи на западането на овчарството, заради нападенията на „арамии-качаци“ от Албания. Защо обаче ориентацията е точно към сладкарство, той не се наема да обясни (Хасани 1995: 155).
Според друг автор, Бойович, по традиция наред с овчарството, гораните винаги са били познати като зидари, дърводелци, терзии, а печалбарството ги е научило и на други занаяти – стават солидни производители на сладкиши, готвачи и „бурегджии“, т.е. производители на „бурек“ (Боjовић 1979: 139). Цвийч твърди, че след намаляването на животновъдството гораните тръгват по гурбети, и то като строители в цяла Сърбия, България и Румъния (Цвиjић 1931: 202–204). В сравнителен план тук може да бъде посочена общността от областта Голо Бърдо, Албания, чиято историческа съдба е колкото сходна, толкова и различна – голобърдци също са известни като гурбетчии, но за тях се знае, че са именно майстори строители/дюлгери, които са работили дори в най-отдалечените точки на Османската империя.
И така, гораните са гурбетчии – те наричат печалбата „гурбет“ или „иде се на пут“ (Дармановић 1995: 152). Гораните, както и техните съседи от Ополье и горанските села Урвич и Йеловяне в днешната Република Македония, по- рано често са се самоназовавали „торбеши“ и „гурбети“. Джогович споменава, че те са ходили на гурбет в (бивша) Югославия, но и в Турция, България, Гърция, Румъния, също и в много западноевропейски държави, та чак и до Магреб (област в Африка на север от Сахара и на запад от Нил, в най-тесен смисъл съвпада с Атласките планини. Във френския език и култура под Магреб се разбират само бившите френски колонии Алжир, Мароко и Тунис, по-рядко също Либия и Мавритания. На арабски името обозначава само Мароко) (Џоговић 1989: 128). И днес гурбетчийството на гораните е силно изразено, дори и поставено в съвременния контекст на (е)миграционните процеси…
Целият текст четете по-долу:
