Република Сърбия

Античното и средновековното минало на географските и исторически области Моравско (2889,4 км2), и Тимошко (6352,4 км2) са тясно свързано с многовековната история на българските земи. За кратки пери¬оди Сърбия успява да ги владее по време на царуването на крал Стефан Душан (1331–1355). С покоряването на Търновското (1393) и Видинското (1396) царство под османска власт попадат и Моравско и Тимошко. В началото на ХIХ в. българското население взема активно участие в сръбското освободително движение (хайдут Велко и др.). Тук избухват едни от най-големите български въстания – Берковско-Пиротските (1834–1837) и Видинското (1850).
Като по-пери¬ферна част от Османската империя Сърбия успява по-рано в началото на 30-те години на ХIХ в. да получи автономия по отно¬шение на Високата порта и заживява с идеята да се превърне в обединително звено на южносла¬вянските народи – „Пиемонт на Балканите!“. Далеч преди появата на „Начертанието“ на Илия Гарашанин, княз Милош Обренович пристъпва към осъществяването на тази идея. С всякакви средства в началото на 30-те години на ХIХ в. той слага ръка най-напред на Тимошко (включващо 6 нахии от тогавашния Видински санджак).
Завоевателната политика спрямо бъл¬гарските земи е продължена от неговите наследници. До избухването на Руско-турската война (1877–1878) техните усилия нямат успех и те се насочват към друга цел – подчи-няване на националноосвободителната борба на българския народ на интересите на Белград. В освободителната война едва след на пада¬нето на Плевен в руски ръце (края на ноември 1877 г.) княз Милан издава манифест за включване на Сърбия във войната. След победата на Русия над Османската империя освен признаването на независимостта ѝ по отношение на Високата порта, Сърбия получава и част от Моравската област – гр. Ниш и неговата околност.
Със съдействието на Австро-Унгария на Берлинския конгрес Сърбия получава още Враня и Пирот с техните околности и така слага ръка на цялата Моравска област. Белградските власти предприемат действия за денационализиране на мнозинството от жи¬веещото в тях население, което състои главно от българи. Използват се всички възможни средства – от откриване на сръбски училища и църкви до прехвърлянето на сръбски колонизатори от вътрешността на страната и масов терор над местното българско население.
Такава е картината в Моравско и Тимош¬ко от 1878 до 1914 г., когато избухва Първата световна война. България се намесва в нея през есента на 1915 г. като съюзник на Централните сили и нейните войски заемат двете области. До есента на 1918 г. се предприемат редица икономически и културни инициативи за възстановяване на българския облик в тях. В края на септември 1918 г., след поражението на България във войната, нейните военни и административни власти са изтеглени от Моравско и Тимошко. В резултат областите попадат отново под сръбска власт (на СХС Кралство). След войната по силата на Ньойския договор (1919) землищата на селища, разположени по западната граница на България – в Царибродско, Трънско, Босилеградско и Кулско (1 град и 101 села), също се предоставят на СХС Кралство. Българите в тази територия, обозначена с политико-географското название Западни покрайнини, с площ 1545 км2, наброяват около 70 000. След окупацията ѝ през есента на 1920 г. Белград започва да води системна политика на обезбългаряване. Затворени са училища, ликвидирани са професионалните и културно-просветни сдружения, забранява се честването на българските празници.
Няколко организационни формации подемат съпротивата срещу чуждонационалния режим. Върховният комитет на бежанците от Западните покрайнини, сформиран през 1923/24 г., е легална организация в България, която ръководи близо 70 дружества с повече от 3000 члена. През 1932 г. се учредява Научен институт към комитета, който обединява видни учени и интелектуалци. Учредяват се също Задруга на девойките от Западните покрайнини и Съюз на западнопокрайнските младежки културно-просветни дружества в България. Създава се и нелегална формация – Вътрешна западнопокрайнска революционна организация „Въртоп“, бореща за извоюване свободата на българското население. Първоначално тя води пропагандна дейност и разпространява позиви и листовки в Царибродско и Босилеградско, впоследствие сформира въоръжени чети, действащи в окупираните български територии. Активността на организациите замира след преврата от 1934 г.
След разпадането на крал¬ска Югославия през пролетта на 1941 г. България дислоцира свои вой¬ски в Западните покрайнини и в част от Моравската област. Престоят на административните и военни власти в тези области е кратък (1941–1944). По силата на Московското примирие (октомври 1944) България изтегля вой¬ските си от заетите от нея територии. След края на Втората световна война Моравско и Тимошко отново остават под югославска, т.е. сръбска власт. Както в периода между двете световни войни, така и след тях двете области заедно с ново¬завладените Западни покрайнини са подложени на асимилация и денациона¬лизация от сръбските власти. Тази политика продължава да се осъществява и след разпа¬дането на Титова Югославия, и след падането на режима на Слободан Милошевич.