Република Северна Македония

През ХVІІІ и особено през ХІХ в. общобългарският възрожденски процес обхваща и Македония. В този период, когато се формира българската нация на основата на съхранената през вековете българска народност, македонските българи участват активно в борбите за българско училище, църква и национално освобождение. В края на ХІХ и началото на ХХ в. многобройните статистики показват, че българите в Македония надвишават 50% от цялото население в областта, което е над два милиона души. Църковно-училищното дело се ръководи от Българската екзархия, учредена със султански ферман през 1870 г. В борбата за национално освобождение се включва Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), създадена през 1893 г. и поставила си за цел да извоюва политическа автономия на Македония и Одринско. Нейните членове се самоопределят като българи, а документите и печатните ѝ издания се списват на книжовен български език. Революционното движение достига връхната си точка по време на Илинденско-Преображенското въстание (1903).
След войните за национално обединение (1912–1918) България загубва стратегически територии, между които и по-голямата част от Македония. Следват две десетилетия на нови изпитания за населението в областта. През този период Вардарска Македония е назовавана от сръбските власти Южна Сърбия и Вардарска бановина, а жителите и са обявени за сърби. В Егейска Македония българите са наричани „славофони” и те също са подложени на асимилация и денационализация. В България и отново пристигат десетки хиляди македонски бежанци, за да спасят българското си име, език и традиции. Те навлизат безпроблемно във всички сфери на цялостния живот в страната, тъй като липсва етническа, езикова, религиозна и културно-просветна преграда между преселниците и населението от старите предели на България. През тези години в защита на населението в Македония се изявява Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) заедно с легалните македонски организации в България и Северна Америка. След 19 май 1934 г. управляващите в София разформироват ВМРО и ограничават легалното движение на македонските българи.
През Втората световна война голяма част от Вардарска Македония е административно присъединена към България. Тя инвестира в областта огромни средства, които преобразуват цялостния ѝ живот. След войната Вардарска Македония е включена в състава на Федеративна народна република Югославия и налага македонистична държавна идеология, която София също възприема. Политиката на българската държава за отродяване приключва до към 60-те години. В същото време Скопие продължава дискриминацията и репресиите срещу българите. Наложеният официален език в държавата е наречен „македонски“, въпреки че в основата му е залегнал български диалект. Историческите изследвания и учебниците по история десетилетия наред прикриват и отричат българския характер на историко-географската област Македония.
След разпадането на Югославия и официалното обявяване на независимостта на Република Македония (17 ноември 1991 г.), тя заживя като самостоятелна държава с площ 25 713 км², население 2.033 млн. души, и е призната най-напред от Р България. От януари 2019 г. страната прие ново название – Република Северна Македония. Поддържането на идеологията на македонизма на антибългарска основа продължава до наши дни.