Без преувеличение може да се каже, че българското културно-историческо наследство в територията на днешната Р Албания има дълбоки, хилядолетни корени. То се измерва с хронологията на Първата българска държава (империя) и черпи жизнените си сили от някогашния компактен и многочислен субстрат от славянско (българско) население в Южна Албания, запазил се в продължение на векове от Ранното средновековие нататък. Неговите следи се откриват в цели пластове от топонимията, във взаимните влияния в българския и албанския език, материален и духовен живот, в историческия спомен (и паметници) за времената и образите на княз Борис Михаил, св. св. Кирил и Методий, св. Седмочисленици, цар Самуил, за топосите на българската културна и политическа история – Кутмичевица, Девол, Мокра, Преспа, Томор…
Живата връзка с българското минало на Албания се осъществява от българското население в нейните граници, признато за национално малцинство от албанската държава. То се състои както от православни християни, така и от мюсюлмани, потомци на ислямизираните през османската епоха сънародници. В Новото време историята на българите християни е като цяло част от историята на Българското възраждане, Българската екзархия и Българската национална революция в Македония. И това е съвсем закономерно, като се има предвид, че преобладаващият им дял са македонските българи от Дебърско (Голо бърдо и Поле), Мала Преспа и Връбник, Костурско, озовали се в очертанията на младата албанската държава, възникнала през 1913 г. В огромното си мнозинство те принадлежат към паството и диоцеза на Българската екзархия (към Охридско-Преспанската и Дебърско-Кичевската епархия), учат се в български училища – на български език и от български учители, духовно се обгрижват от български свещеници в български църкви. И нещо повече, борят се за българска политическа свобода в редовете на българска революционна организация – ВМОРО. Като членове на Вътрешната организация те участват в две значими въстания – Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. против Османската империя и Охридско-Дебърското (или българо-албанското) въстание от 1913 г. против Кралство Сърбия.
По-особен случай представлява българският етнически анклав в Корчанско – селата Бобощица и Дреново, които не успяват да се откъснат, въпреки направените опити в тази посока, от Вселенската (гръцка) патриаршия в Цариград и остават извън мощната вълна на Българското възраждане. Българщината им е съхранена (поне до най-ново време) преди всичко в архаичния и благозвучен български език, който е значим фактор на автентично национално (народностно) самосъзнание. По религиозно-културни причини, макар и от друг тип на въздействие, същата констатация е валидна за българите-мюсюлмани в Голо бърдо и Гора.
Българските колонии във вътрешността на Албания, появили се и просъществували по различни пътища, в различно време и при различни условия в Корча, Шкодра, Дуръс, Тирана и пр., са още един, при това много важен аспект от облика и демографията на нашето национално малцинство. От изключително значение е да се отбележи фактът, че неговото легитимиране от албанското законодателство датира съвсем отскоро – от 2017 г. Закъснялата историческа правда има своите политически мотиви – подобно на България след Първата световна война, така и Албания е зависима от могъщи съседи и „попечители”. Между двете страни е Югославия – Кралска и Титова. Тя по никакъв начин не може да допусне признаването на българско малцинство западно от Охридското езеро, което с наличието си да опровергае белградската теза за липсата на българи край Вардар. Непризнатите българи в Албания не станаха и „прави сърби”, но при реалностите след Втората световна война властите в Тирана ги етикираха официално като „македонци”.
Сега старите българи и новите „македонци” – две части от едно и също население – съжителстват в рамките на отделни флуидни малцинства. Такъв е резултатът от над стогодишните усилия за признаване на българското национално тяло в албанската държава, датиращи от самото нейно създаване през 1912–1913 г., преминали през редица периоди на активност и застой, за да се стигне най-сетне до положителното решение на Парламента на Р Албания от 2017 г. И докато за Албания подобно решение се вписва във възприетия от нея модел на малцинствено структуриране, за българската политика то си е истински прецедент с добър край или с добро начало – в зависимост от гледната точка.
